скачане в ПРОПАСТ

Румен Денев

Аз плюя вътре или хвърлям камъни.
Скалите са наточени бръсначи.
Живеем с тая куха пропаст двамата
от неброено време.
Трябва да се скача...

А камъните падат сякаш в нищото,
пък знам ли я дали не е без дъно.
Ръбът е моето летище,
Надолу по стените никнат тръни.

Така ли ще е винаги и винаги!
Наизустявам с устни потни
единствената моя книга -
табелката "Опасно за живота" .

От глад умират вече лешоядите,
най-гладните се тъпчат с бръмбари.
Ще трябва вече да се гмурна в тоя кладенец,
за да опитам острите му ръбове.

Днес няма облачност, добре е да се хвърля.
Аз изкушен съм, изкушен съм.
Ах, как ще зяпнат с цялото си тлъсто гърло
поетите, направени за украшение!...

Чакалите от чакане чак плачат,
очите им от гледане са бели.
Ще трябва вече да се скача,
но само смелост, смелост, още смелост...

Смелост и смелост, майчице,
дай ми да скоча далече,
да не се вклещя в клонаците,
да не съм от сипей повлечен!

Дай ми да падам истински
в тая пропаст до дъното,
дай ми щастие в риска
и да не бъда излъган!

Дай ми така да умирам
че страшна да бъде славата!
Пък може би там има вирове
с жива вода възкресяваща...


Отивам в долната земя на гости
и скачам в дъното на тая пропаст
пропаст
пропаст
но нека помнят мъдрият и простият,
че дъното е връх наопаки!...