Това е моят форум. Тук можете да създавате теми и да участвате в тяхното обсъждане.
Създаване на тема | Към списка
Аз бях послушен слушател, аз бях немигащ зрител и гълтах словесния вятър, пълнех със сенки очите си, но веднъж се измих в дъждовете и извика моето тяло, събраха се земята с небето в едно родствено цяло. И земята не беше мръсна, и небето не беше голо, светът беше весел и пъстър от горе до долу. Умниците се обличат в принципи и нападат с "ура" вселената, а аз бях гол, без ризница, но вселената беше в мене. Тя беше и вътре, и вънка и ми беше толкова радостно, че чувах как звездите звънкат, а аз и летях, и падах. Спомних си как съм се раждал, държах в ръцете си всички власти и усетих до смърт жаждата, която наричаме щастие...
Отчаяно пих, отчаяно писах, но точката беше начало... С моята малка сестричка Алиса живях в огледалото. Бях продавачът на въздишки и съживявах книжни трупове. Как съм ви молил да си купите тъга излишна... Бях йезуит на светло бъде4ще, махалото на времето разклащах, пропагандирах точна мъдрост и ходех в генералски гащи. Бях тръгнал да търся себе си в белите дни и в черните нощи. Моето Аз и моите ребуси на себе си пращах по пощата. Оцапах се с надежди, от стихове бях мръсен. Видях и победих небрежно, но бях дошъл тъй късно... Спи Алиса в огледалото въздишките се изпариха, ръждяса мъртвото махало и вече са излишни всички стихове...
В държавата на делфините бодата е много синя. Един делфин обичал едно сухоземно момиче. Отдолу под водата небето се вижда розово. И върху розов вятър розови птици се возят. Делфинът бил мечтателен мъж. И се държал особено. Малката мразела даже дъжд, а морето е нещо подобно... В държавата на делфините има строги закони. Делфинът не бил невинен, а законът не раздава бонбони. По делфинските закони за Защита на човека влюбеният бил изгонен зад девет морета. Навеки.. Пропаднал делфинът, попаднал в затвора. Далеч от родината, делфините и хората. Скоро намерили тялото върху пясъка сух. Тръгнал към страната с портокалите неговият воден дух...
Утре рано аз имам дуел, ще изпискат две сребърни шпаги. Неизгодно е да съм смел, изгодно е да избягам... Аз ще бъда убит войник, вече хапвам последната хапка, а животът е жалък вик, панталони и шапка. Ето, бавно отиват на бал всички мои предишни любовници, с тях на много игри съм играл, но сега съм влюбен в часовника. Как се случи така и как станах трън и герой в обществото, стар убиец е моят враг и навярно обича живота. Който знае смъртта, е мъж, но - и който живота жали. Как отдавна е нямало дъжд... Тази нощ ще вали ли? Едва ли...
Какъв коментар, Господи! При такива стихове се мълчи. Тихо се броят дупките по душата. И се отпива. После пак се чете. Dокато може....
Като чета ме боли душата,идва й да крещи, но мълчи ...и пак ми се иска и пак чета...чета....
Знаеш ли, хубаво е, когато нещо те накара просто да замълчиш и да се вгледаш в това, което мислиш, че си. И защо СИ. А дали сме?
Животът на дъжда е къс - между небето и земята. Дъждът умира в мека пръст сред корените на тревата. Дъждът е син , дъждът е бял и вкусен като вино , икато грозде е узрял на есента в градините. Дъждът е розово дете и стар безсмъртен дъжд , като тръстиката расте , безсилен и могъщ. Дъждът - свенлива свобода на голо женско тяло . Чиновник - саран със реда , побойник , който гали.
На острова гол до огън от корени моля за кораб, моля за лодка, моля за помощ. Но, Господи боже мой, моят кораб е облак в дълбоката самотност на спомена. Самотен на острова на покоя прогонвам злобни човки и октоподи отровни. По голата морска кожа да можех спокойно да ходя, да ходя, да ходя до новия остров, до новия кораб, до новия спомен и после да скоча в простора огромен, в простора дълбок, в простора без острови, без кораби и без спомени.
Имаше село. Имаше замък. Замъкът бранеше селото от врагове. врагове нямаше, но замъкът бранеше селото, и го изяждаше.... Хлабът , дивечът и рибата - за масата на бранителите. Девойките - за леглата на бранителите. Непослушните момци - в зимниците на замъка... ...Когато разгневените селяни , с коси и вили нападнаха замъка, и го сринаха камък по камък, водачът на гневните победители рече: - Тия камъни ще потрябват - за новия замък...
бодата е много синя.
РАМКА Защото писаното слово е най-любимата измама, затуй като къртица ровя в това, което днес го няма. А бяхме: масата и печката, леглото, тя и трите стола. Там беше непрогледна вечност и смърт като брада набола. Аз оживях, край мен е ясно, дъждът водите си пак ръси. Какво са печките и масите или пък копчетата скъсани?... Отново писаното слово е най-любимата измама и аз като къртица ровя в това, което днес го няма
В текста може да използвате Wiki или HTML тагове
